Да бъдеш зрелостник

Ех, доживяхме го тоя 12. клас, още месец-два и завършваме. Дойде време за равносметка. Равносметка за това на какво ни е научило училището и за какво сме му благодарни.
1. Училището ме научи да мамя (или както е модерно сега, да чийтя/чийтвам). Благодарение на тази институция дребният ми почерк е усъвършенстван дотолкова, че мога да събера цял урок на билетче от градския транспорт. Освен това знам как да гледам надолу без да си личи, как да си разпределям пищовите по различните джобове, как да гледам настрани без да си обръщам главата и пр. такива "полезни" умения.
2. И все пак когато не чийтех, а наистина се решавах да си науча, развих друго умение - ултра краткотрайна памет. Все пак не винаги можеш да препишеш, особено когато те изпитват устно или е контролно по физика/химия и няма как да имаш пищов с папагалска информация. Ултра краткотрайната памет (УКП) е възможност да запомниш нещо, даже да стигнеш по-далеч и дори да го разбереш, но след ден-два да го изтриеш безвъзвратно от мозъка си, за да има място за нещо ново. Училището ме научи, че наистина да знаеш нещо и да трупаш системни знания не е важно, важно е точно днес, точно сега, да знаеш каква е гъстотата на населението във Варненска област. Утре вече това не ти трябва и имаш нужда от празно битче информация за гъстотата в Бургаска област и т.н.
3. Освен това училището ме научи, че присъствието е по-важно от свършената работа. През целия си курс на обучение за всяко излизане от класната стая бях наказвана със страшното "неизвинено отсъствие", 15 броя (малко над 2 учебни дни) от което водят до изключване от училище. За сметка на това на безсмислени часове се радвах редовно (и все още се радвам, даже сега са стигнали програма максимум, т.е. всички), където в класната стая цари безредица, а учителят го няма и/или си върши някаква лична работа и/или си цъка на компютъра. Час, в който учителят няма възможност да обърне внимание на учениците си заради професионални ангажименти (част от професията му), вече не е свободен, а оф-кога-ще-свърши-най-накрая-писна-ми час. Разбира се, отсъствие от такъв час е неизвинено, макар че не съм сигурна от какво точно се отсъства в този случай.
4. Много, много важно: училището ме научи да манипулирам. Научи ме да изграждам фалшив авторитет на хора, които не го заслужават, само защото имат власт над мен и от тях зависи част от живота ми (в случая дипломата за средно образование). Научих се да показвам на един учител колко е добър и как "наистина" (ама наиииистина, чак сама почвам да си вярвам) поражда интерес у мен и умее да ме заинтригува, за да получа в замяна по-лесни въпроси на изпитването, едно-две затворени очи за пищова ми на контролното и някоя-друга лесна шестица. На мен не ми пречеше тези хора да се самозаблуждават, стига да ми даваха и аз да ги заблуждавам.
5. Училището ме научи да преживявам скучни мероприятия. Като цяло ме научи някак да минавам през минутите, които изглеждат като часове, без значение по какъв повод. Но тук вече ставам дребнава и мисля, че житейските ми уроци от българската образователна система спират дотук.


Не мога да кажа, че съм глупава, необразована или че не съм любознателна, даже напротив, но смело мога да твърдя, че за това са помогнали само началните ми години в системата (когато все още всички са мили и не те притискат с нищо) и проявената оттам нататък самоинициатива за самоусъвършенстване.


Farewell, my school...
and fuck you.