You think you miss me?

Wherever we are, we always decieve ourselves we miss someone. But it's not him who we're missing, though, it's the past. And the past, you know, it never comes back anyway.

Застой

Тая година блогът ми е умрял. Направо се разлага вече, мухите се събират над трупа му да си снасят яйцата, ларвите от които ще пируват с него няколко седмици по-късно (в интерес на истината не знам колко време им трябва на яйцата на мухите, да се излюпят).
Мрънмрънмрънмрън, толкова ми е тъпо, че даже не знам за какво да пиша. Нищо интересно не се случва, животът ми е безкраен низ от точещи се като лигите на булдог сивеещи дни. А, да, сетих се.


Ей тая (линк) книга все едно аз съм я писала. Видях я днес в Пингвините и изчетох 40тина страници. Тоя човек си задава същите въпроси като мен, дава им подобни отговори, само че малко по-образовано и по-компетентно отколкото аз успявам да го пра. Радвам се да виждам хора като мен, които си живеят в свой собствен свят, където простата логика възтържествува... където да пазиш чистичко е инстинкт, да се стараеш да свършиш възможно най-качествена работа - също. Моя си свят, аз ще си го пазя... и тоя пич, и той се надявам да си го пази и да продължава да издава такива неща. Хехе... абе знаете каква нечовешка радост е като видиш (или срещнеш) сродна душа - някой, който прилича на теб по нещо конкретно, а не по общи характеристики, които са достатъчно размити, че да си приличаш с почти всекиго по тях. И тъй като наскоро една такава сродна моя душа си замина, книжката ме зарадва повече от обикновеното.
Айде, random stuff writing - done. :)