интерпретирам: тълкувам, давам мнение, обяснявам, разгадавам, разкривам, коментирам, правя разбор, критикувам

Кажете ми тогава с какъв акъл някой може да попита "В кой ред цитатът от одата "Българският език" не е интерпретиран правилно?"


правилно?!
не знаех, че мога да давам мнение грешно.

Да бъдеш зрелостник

Ех, доживяхме го тоя 12. клас, още месец-два и завършваме. Дойде време за равносметка. Равносметка за това на какво ни е научило училището и за какво сме му благодарни.
1. Училището ме научи да мамя (или както е модерно сега, да чийтя/чийтвам). Благодарение на тази институция дребният ми почерк е усъвършенстван дотолкова, че мога да събера цял урок на билетче от градския транспорт. Освен това знам как да гледам надолу без да си личи, как да си разпределям пищовите по различните джобове, как да гледам настрани без да си обръщам главата и пр. такива "полезни" умения.
2. И все пак когато не чийтех, а наистина се решавах да си науча, развих друго умение - ултра краткотрайна памет. Все пак не винаги можеш да препишеш, особено когато те изпитват устно или е контролно по физика/химия и няма как да имаш пищов с папагалска информация. Ултра краткотрайната памет (УКП) е възможност да запомниш нещо, даже да стигнеш по-далеч и дори да го разбереш, но след ден-два да го изтриеш безвъзвратно от мозъка си, за да има място за нещо ново. Училището ме научи, че наистина да знаеш нещо и да трупаш системни знания не е важно, важно е точно днес, точно сега, да знаеш каква е гъстотата на населението във Варненска област. Утре вече това не ти трябва и имаш нужда от празно битче информация за гъстотата в Бургаска област и т.н.
3. Освен това училището ме научи, че присъствието е по-важно от свършената работа. През целия си курс на обучение за всяко излизане от класната стая бях наказвана със страшното "неизвинено отсъствие", 15 броя (малко над 2 учебни дни) от което водят до изключване от училище. За сметка на това на безсмислени часове се радвах редовно (и все още се радвам, даже сега са стигнали програма максимум, т.е. всички), където в класната стая цари безредица, а учителят го няма и/или си върши някаква лична работа и/или си цъка на компютъра. Час, в който учителят няма възможност да обърне внимание на учениците си заради професионални ангажименти (част от професията му), вече не е свободен, а оф-кога-ще-свърши-най-накрая-писна-ми час. Разбира се, отсъствие от такъв час е неизвинено, макар че не съм сигурна от какво точно се отсъства в този случай.
4. Много, много важно: училището ме научи да манипулирам. Научи ме да изграждам фалшив авторитет на хора, които не го заслужават, само защото имат власт над мен и от тях зависи част от живота ми (в случая дипломата за средно образование). Научих се да показвам на един учител колко е добър и как "наистина" (ама наиииистина, чак сама почвам да си вярвам) поражда интерес у мен и умее да ме заинтригува, за да получа в замяна по-лесни въпроси на изпитването, едно-две затворени очи за пищова ми на контролното и някоя-друга лесна шестица. На мен не ми пречеше тези хора да се самозаблуждават, стига да ми даваха и аз да ги заблуждавам.
5. Училището ме научи да преживявам скучни мероприятия. Като цяло ме научи някак да минавам през минутите, които изглеждат като часове, без значение по какъв повод. Но тук вече ставам дребнава и мисля, че житейските ми уроци от българската образователна система спират дотук.


Не мога да кажа, че съм глупава, необразована или че не съм любознателна, даже напротив, но смело мога да твърдя, че за това са помогнали само началните ми години в системата (когато все още всички са мили и не те притискат с нищо) и проявената оттам нататък самоинициатива за самоусъвършенстване.


Farewell, my school...
and fuck you.

Ако ще ме дърпаш, ме пусни.
Не обичам да ми казват, че не може,
а още по-малко - че е тъпо.
Красотата е във всеки детайл
и аз искам да я видя,
да я почувствам
и да ѝ се порадвам.
Ако ме дърпаш, не виждам,
а не обичам да не може,
особено когато мога.
Ако ще ме дърпаш, ме пусни...

P.S. Това не е поезия. Който го нарече "бял стих", да вземе да се гръмне.

Трети март

Вчера беше трети март.

Трети март с неговите поднасяния на венци, тържества, парадни шествия и сърцераздирателни рецитали на възрожденска литература.

Трети март с поздравите „Честит национален празник на всички братя българи! България над всичко!“ или по-зле: „chestit treti mart na vsi4ki balgari!!!!!!”. Фейсбук всяка година се пълни с такива, което дори ме кара да гледам на венците, знамената и маршовете с малко по-добро око.

Днес обаче е четвърти март. Неделя.

Днес няма поднасяния на венци, тържества, парадни шествия и сърцераздирателни рецитали на възрожденска литература.

Днес на ничия фейсбук стена не стои „Честит национален празник на всички братя българи! България над всичко!“, освен ако не отворим на вчерашната хронология, и съответно няма какво да ме накара да гледам на венците, знамената и маршовете с малко по-добро око.

*

Аз съм един от малкото хора, които по никакъв начин не отбелязват трети март. Даже понякога го антиотбелязвам, опитвайки се да не го спомена по никакъв начин и да се направя, че не виждам гореизброените прояви на патриотизъм. За много от вас аз съм изменник на родното и мястото ми не е тук, а на останалите даже не им дреме.

Аз обаче, греховната пред майка България, упорито отказващата да си смени профилната снимка с трибагреник, днес слушам българска музика. Не днес, защото е четвърти март и понеже сме готини ще покажем патриотизъм в деня след националния празник, а днес, защото днес се сетих. Със същия успех се сещам за това в абсолютно произволни дни.

Нека не пропуснем да потретим колко съм ужасна, задето не почитам родината и т.н. но нещото, което аз виждам като истински патриотизъм, далеч се разминава с идилията, която е трети март.

За мен патриотизмът е желанието да си купиш българска музика. Всъщност не дори да си я купиш, а просто да пожелаеш да я слушаш и да я оцениш, макар и леко нечестно, по сравнително ниски критерии и да кажеш, че ти харесва. Дори да не е нищо особено, все пак е българско… и щом не е скапано, заслужава да го подкрепим.

За мен патриотизмът е желанието да си купиш българска книга. Всъщност не дори да си я купиш, а просто да я разгледаш в книжарницата, да ѝ обърнеш внимание. И точно както музиката, отново леко нечестно, да я оцениш по сравнително ниски критерии и да кажеш, че ти харесва. Дори да не е нищо особено, все пак е българско… и щом не е скапано, заслужава да го подкрепим.

Защото какъв българин си ако цитираш Вазов и Ботев, но не знаеш кой е Христо Фотев?! Какъв Българин си ако си чел „Под игото“ десетки пъти, но не си чувал автори като Алек Попов, Захари Карабашлиев и Александър Томов?! Какъв българин си ако припяваш „Шуми Марица“, но групи като Ювиги, Кълчър Шок и Балканджи са просто един хан, нещо на английски и странен псевдоним (сигурно на някой герой на Вазов)?!

Еми какъв… третомартенски.